Имам майка на 84 години. Болна е от Алцхаймер вече 12-а година. Дълъг период за тази болест. Преди диагнозата живееше сама, след поставянето на диагнозата дойде да живее с мен и съпруга ми. И двамата работехме. Първите години бяха с по-малко проблеми, майка ми забравяше какво съм ѝ казала, повтаряше въпросите, разказваше ми вечер по няколко пъти едно и също нещо. Изчетох много публикации за тази болест, страхът в сърцето ми нарастваше от въпроса кога ще започнат заличаването на спомените, непознаването на хора, неспособността да се обслужва.
На десетата година от началото на заболяването майка ми започна да не се ориентира, при разходките из квартала площадките, алеите ѝ бяха непознати. Самостоятелните разходки и пътуванията до сестра ѝ, която живее на няколко спирки от нас, престанаха. Виждах, че така я обричам на самота, цял ден ме чака, за да излезем на разходка. Но страхът, че ще се загуби и лута някъде безпомощна, беше по-силен от мен. Изчезна помощта, която майка ми ми оказваше в домакинството, поведението ѝ стана вяло.
Сега почти всичко правя сама, помагам ѝ в обличането, в правенето на сутрешния тоалет, да си обуе правилно чорапите и обувките. Спомням си, когато детето ми беше малко и правеше грешки в обличането и говоренето, това предизвикваше усмивки, а сега има само болка. Опитвам се да събудя интерес у майка ми с минали събития, свързани с детството ми, с радостните мигове при появата на внука ѝ. Майка ми беше всеотдайна баба, верен приятел на внучето в игрите му. И оттам тя няма спомени. Да, все още, като дойде синът ми, се радва, очите ѝ се озаряват със светлината, която помня, но няма интерес да му зададе въпрос, да общува с него. Чувствам се осиротяла при жива майка, не мога да споделя напрегнатия си ден с нея, грижите си, да поискам съвет. Отдалечила се е от живота. Всичко, което правя, за да я задържа в настоящето, е напразно. Не си спомняше ден след рождения си ден празника, който ѝ бях организирала. Не помни разходки, нищо, нищо...
Страховете да не остане сама, предизвикват паника и агресивно поведение у нея. Като я виждам свита и смалила се на леглото, абсолютно безпомощна без мен, ме обхваща панически страх… а ако нещо ми се случи?
Опитвам се да бъда спокойна и силна, знам, че ще идват по-тежки моменти, чувството ми за самосъхранение се задейства. С моя живот и този на семейството ми какво се случва, нали и той се изплъзва заедно с нейния…?
Искам и ще се опитам да бъда с майка ми по пътя на болестта, даваща й обичта и грижите, които тя заслужава.
*************************************************************************************************************
Съпругата ми, д-р Л.И. работи до пенсионирането си като лекарка. Тя придоби две специалности, беше много добър диагностик и лечител.
Често имаше пристъпно главоболие и лесно се ядосваше. Това се появи след травма на главата, вследствие автомобилна злополука (тогава беше 24 годишна) Тогава прекара три денонощия в кома, но лекарите от „Пирогов” успяха да я възстановят.
След 66-тата си година започна да проявява странност в поведението си-изчезваха й дребни вещи (документи, лична карта и т.п.) и тя бе убедена, че „някой краде”. Започна да заключва стаята си.
Установих, че забравя . На предложението да отиде при невролог за преглед отговаряше, че нищо й няма, че на тази възраст да се забравя е нормално и, че тя, като лекарка, по-добре разбира какво е нужно да направи.
През зимния семестър на 2010 г. имах лекции в университет в Германия. Един път седмично й се обаждах по телефона. През декември тя на няколко пъти ме пита къде съм и кога ще се върна. През февруари 2011 установих, че има затруднение при ориентиране по време. Пак й казах да отиде на преглед, но пак отказа. Принудих я, като й казах, че ще анулирам пътуването й до Германия и ще отида за един месец сам. Тогава се съгласи да се подложи на изследване. В Нервната клиника на МА бе диагностицирана с „болест на Алцхаймер”
Дадено й бе лечение с арицепт и витамини от група Б.
Есента на 2011 напуснахме София и се установихме в спокоен малък балкански град с много хубава природа. Това се отрази благоприятно на заболяването й, което прогресира значително по-бавно.
Режимът включва:
- разнообразна храна – два-три пъти седмично месо (предимно пилешко), ежедневно плодове и зеленчуци според сезона. Много обича „нещо сладко”, затова почти ежедневно посещаваме една малка сладкарничка, в която се приготвят сладкиши само от натурални продукти. За да бъдат компенсирани въглехидратите, консумира съвсем малко хляб;
- движение - ходене от 6 до 15 км. всеки ден със скорост 4-5 км;
- поливитамини, рибено масло през зимата;
- възлагам й различни задачи, според намаляващите й способности (облича се сама, храни се сама, след като й сервирам; в началото чистеше с прахосмукачката, след като й дам тръбата);
- слуша и гледа с интерес на компютъра музикални изпълнения (певци или части от опера, респ. оперета).
С годините възможностите й намаляват. Все още ходи сама до тоалетната, но през нощта оставям лампата светната и вратата отворена, за да не се обърка.
От 2012 г. към лекарствата бе добавена Аксура, сменена след това с Немдатин, като през 2013 дозата бе увеличена.
Наблюдавам как постепенно отпадат функции на мозъка. Вече не казва „добър ден“ и „довиждане“ като срещнем познат. Не помни имената на децата и на внуците (те са далеч от нас). Своето име помни. Моето забравя, но от три казани имена избира вярното. Речникът й се е свил значително. При писане смесва кирилица и латиница, но подбира буквите правилно. Вече има проблем със слуха. Увеличил се е астигматизмът, така че, при слизане по стълби опипва с крак следващото стъпало преди да стъпи на него.
Иначе е спокойна, съзнава, че не може без мене, не ми прави обструкции.
Ако я оставя сама на открито, а аз вляза в магазин, тръгва да ме търси, но не винаги в правилната посока.
Знае къде е сладкарницата, оставям я да избира накъде да вървим – прави го правилно.
Мимиката и усмивката са запазени. Рефлексите й са запазени – понякога й подхвърлям дрехите, които трябва да облече и тя ги улавя. В походката й засега не се забелязва промяна.
Мисля, че състоянието й, 10 години след първите тревожни симптоми и 6 години след поставяне на диагнозата, може да се оцени като добро.